Бистришките баби са най-известните бистричанки, прочули се по целия свят с изпълненията си на архаичен фолклор от Шоплука. Настоящият им ръководител е Дина Колева, а жените от състава са: Крема Гьорева, Цветанка Ценкова, Евдокия Батлачка, Гергинка Вайова, Севда Гергова, Анета Галева, Надежда Пашалийска и Галина Танева. През 2005 г. Бистришките баби бяха включени в списъка на ЮНЕСКО за шедьоврите на нематериалното културно наследство на човечеството.

 

Песните им се характеризират с архаична полифония, танци и обичаи от Шоплука.

Диафонията (или известна още като шопска полифония) е специфичен вид полифонично пеене, при което един или два гласа оформят извивките, докато другите певци поддържат монотонно пеене, което се удвоява или преминава в триглас, придружавайки така водещите певци..

 

Танцьорите са облечени в народни носии и играят хоро в кръг, чиято посока обикновено е обратна на часовниковата стрелка. Въпреки разнообразните стъпки, едно е характерно - музикалният и танцовият ритъм не са в синхрон.

 

Въпреки че социалната функция на полифоничното пеене се е променила в последните години, тъй като то днес се изпълнява предимно на сцена,  Бистришките Баби се смятат за съществен елемент от културния живот на страната, популяризирайки фолклорната изява сред по-младите поколения.

 

Бистришките Баби са сред малкото останали представители на традиционната полифония, а селото Бистрица е един от последните региони в страната, където тази културна традиция е запазена и предавана от поколение на поколение.

 

Поради близостта на Бистрица до столицата интересът на младите хора към фолклора запада. Така богатият преди репертоар изключва днес например жътварските песни. Все пак друга причина за намаления брой песни е и фактът, че сценичната изява често е налагала скъсяване на програмата чрез избор само на най-популярните изпълнения.

 

 

 

Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен български и гръцки обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени).

Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.

Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или "нестинарство" (на български). Според някои, името идва от гръцката дума "анастенагмос" - въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото "(х)естиа" - огън.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа - Българи. В миналото "нестинарски" села са още гръцките Кости и Бродилово, както и българските Граматиково, Сливарово и Кондолово) и в едно-единствено село в планината Родопи. По горящите въглени обаче се играе и на други места в България, най-вече като туристическа атракция.

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Каракавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков. Според някои историци обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките. Въпреки, че нестинарите играят върху жаравата с икона на св. св. Елена и Константин (император Константин Велики (който с Медиоланския едикт обявява християнството за религия наравно с останалите в Римската империя) и майка му Света Елена обичаят никога не е бил признат от Църквата, преследван е от нея, а самите нестинари са наричавани "обладани от дявола". Последните големи гонения започват през 1913 година. Тогава от обичая се отказват някои от нестинарите в гръцкото село Кости, част от които след войните 1912-1918 г. биват изселени от селото. През 1941/1942 г. нестинарските игри били запазени само в 3 села — с. Българи, Кости и Граматиково, където това продължава до към 1948–1949 г. Автентичният обичай се възстановява в началото на 1990-те години.

Рано сутринта в деня на светците на процесия, водена от нестинарите, трима юноши изнасят иконите до близкия край селото свещен извор (аязмо). В шествието се включват всички жители. На извора иконите се освещават и се играе хоро — с тъпан и гайда, а водата от извора се приема за най-лековита през годината. След освещаването на иконите, шествието обикаля цялото село и нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). В него се пазят иконите на Константин и Елена. В конака нестинарите прекарват времето до вечерта, слушат непрекъснатото биене на тъпан в определен ритъм, от което изпадат в транс и започват да танцуват, носейки свещени предмети - икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа цял ден от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят). На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц - нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танца става по-бавен, движенията на нестинарката са по-спокойни и накрая танцът завършва. Забележително е, че след него нестинарката няма рани или изгаряния по краката.

В някои селища обичаят продължава два дена като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарките отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца тя се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.

Нестинарство се е практикувало само от "нестинарски" фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

ИНФОРМАЦИОННА БРОШУРА ЗА НЕМАТЕРИАЛНОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

  Националната комисия на Р България за ЮНЕСКО е създадена с разпореждане на Министерския съвет от 25 май 1956 г. и функционира на базата на Постановление на Министерския съвет № 147 от 30.06.2004 г. и Устройствен правилник на Националната комисия за ЮНЕСКО. Международно-правна основа за дейността на тази комисия е Хартата на националните комисии, приета на 20-та Генерална конференция на ЮНЕСКО.

  Националната комисия на Република България за ЮНЕСКО се състои от представители на основните министерства, ведомства и институти, вземащи участие в програмите на ЮНЕСКО, изтъкнати учени, дейци на културата и образованието. НК консултира МС по въпросите на ЮНЕСКО и решава главните въпроси по селекцията на българските проекти в ЮНЕСКО.

  Изпълнителни органи на НК за ЮНЕСКО са Бюро и Секретариат.

  Освен с официалните правителствени институции, НК за ЮНЕСКО работи активно с гражданското общество, национални и международни неправителствени организации при реализирането на участието на страната ни в програмните дейности на ЮНЕСКО. Особено ползотворни са контактите на НК за ЮНЕСКО с неправителствените организации в областта на културата и в сферата на комуникациите. Секретариатът на НК за ЮНЕСКО поддържа връзки с клубовете ЮНЕСКО в София и страната.