Старият град Несебър е разположен на малък полуостров в Черно море и чрез тесен провлак се свързва със сушата. Тук са запазени ценни паметници от всички епохи на неговото хилядолетно съществуване - стари крепостни стени от Римската епоха и Средновековието, византийски и старобългарски църкви, старинни къщи от XVIII и XIX век. Стотици котви, извлечени от крайбрежните води, показват значението му като търговско пристанище. Скъпи и изящни предмети са открити при разкопки, а надписи, скулптури и декорация свидетелстват за устройството на града, за културните институции, за храмовете. Времето на римско, а после и на Византийско владичество, не намалява значението на града. Изгледът на Несебър се променя значително след установяването на християнството като официална религия през IV в. Запазена е най-голямата раннохристиянска църква, наречена Старата митрополия. И византийци и българи са строили множество църкви, но до сега са запазени само няколко – “Старата митрополия” и част от “Богородица Елеуса” ( те са базилики от VI в.), “Св.Стефан” (XII в.), “Св. Тодор” (XIII в.), “Пантократор” (XIV в.), “Св. Иван Неосветени”, “Св.Иван Кръстител” и др.

През 1366г., привлечени от богатствата на града, в него нахлуват кръстоносци. През 1453г Несебър пада под турска власт, тогава търговията и риболовът остават главни занятия. Появява се едно ново архитектурно богатство, с което е известен Несебър – старите двуетажни къщи. Те се характеризират с това, че първият етаж е от плътен каменен градеж и служи за стопански цели. Там са съхранявали риба, инструменти, както и бъчвите с вино. Понякога има отделни помещения за прислугата и кухня. Тясно грубо стълбище води към втория етаж, който е с еркерна конструкция и има живописна дървена обшивка и множество прозорци. Това е същинското жилище. По-заможните граждани са отделяли помещения за баня и тоалетна. Къщите са били белосвани отвътре. Отвън стените са покрити с дърво за защита от вятър. Дървени подпори опасват каменната конструкция на първия етаж и служат за подпора на еркерните прозорци. Много от тези къщи са реставрирани и обявени за паметници на културата. Реставрирана е и старата крепостна стена и портата, през която се е влизало(тя е част от най-старата крепост). Градът е обявен за град-музей.

През 1983 г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Флоренция, Италия, Несебър е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО whc.unesco.org/en/list/217 или  http://www.ancient-nessebar.com/ . 

         
          Намира се в североизточна България, на 2,5 км югозападно от село Свещари, на 5 км северно от Исперих и на 34 км североизточно от Разград. Разкрита е през 1982 г. при разкопките на високата Глинина могила край селото. Представлява тракийско-елинистична гробница от първата половина на ІІІ в. пр. н. е. Това е царска гробница, състояща се от коридор и три квадратни сводести камери: преддверие, странично помещение и гробна камера, покрити с полуцилиндричен свод. Входът е украсен със стълбове с йонийски капители, а над тях лежи плоча с релефен фриз от стилизирани волски глави, розетки и гирлянди. Встрани от входа на помещението вероятно са били поставени дарове и жертвоприношения. Всичко направено от скъпи метали е разграбено още в древността. В централната гробна камера са поставени две каменни легла, над богатата релефната украса е изобразена сцена с култов характер, пресъздаваща обожествяването на знатен тракиец. Ритуалът по обожествяването е представен горе на полукръглата стена под свода на гробната камера. Тук владетелят е на кон, следван от двама оръженосци, а срещу него е богинята, която му подава златен венец, следвана от четири жени с различни дарове в ръцете. Стените на гробната камера са оформени като колонада. Колоните са долепени до стената. Блоковете под свода се поддържат и от 10 кариатиди (женски фигури) Кариатидите са застанали с вдигнати ръце.и са високи по 1.20м. По статуите на кариатидите и по нарисуваната в люнета под свода сцена се разбира, че нито скулпторите, нито художниците са успели да завършат работата си. Тези детайли показват, че владетеля, за когото е била предназначена гробницата е починал внезапно. Ръцете на някои от кариатидите са издялани грубо, а рисунката е очертана само с черна креда.

        Разкопаната гробница при Свещари не е изолирана. На протежение от два километра са запазени 26 могили с различна големина. Целият район е обявен за археологически резерват.

        През 1985г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Париж, Франция, Свещарска гробница е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

        Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/359 .

              Манастирът се намира в югозападна България на 117км от София, разположен е на 1147м над морското равнище, в труднодостъпна част на Рила, сред живописна природа. От двете му страни минават буйните реки Друшлявица и Рилска река.

Основан е през 30-те години на X век от монаха-отшелник Йоан Рилски и негови ученици. През Средновековието се засилва интереса към манастира и много български царе и боляри го даряват богато. Преживява много пожари и нападения. Около манастира възникват много обслужващи сгради.Към комплекса се числят още няколко черкви, параклиси и свети места – метоха “Орлица”(XV – XIX в.), метоха “Пчелино” (построен края на XVIII в.), в североизточна посока се намира постницата “Св. Иван Рилски”, в източна – постницата “Св. Лука”, на 200м е гробищната черква-костница “Въведение Богородично”(1795г.).

Предполага се, че манастира е основан към средата на Xв. и се е намирал в близост до пещерата, която е обитавал отшелника. Около 1335 г. местният феодал Стефан Драголов (Хрельо) изградил манастира на сегашното му място, състоящ се от сгради за живеене, отбранителна кула и еднокорабна църква. От тези строежи днес е останала само кулата, която носи името "Хрельова кула". На последния етаж на кулата има малък параклис, богато украсен със стенописи, отличаващи се с голяма художествена стойност и оригинални иконографски качества. През първите десетилетия на XІX в. манастирският комплекс е изграден в днешния му вид, благодарение на усилията на няколко поколения видни български строители, живописци и майстори-резбари. Главната църква на манастира "Рождество Богородично" е построена през 1834-1838 година, а стенописите и резбите са работени през 1840-1872 година от най-видните представители на Самоковската и Банско-Разложката художествени школи.

Изграден е на няколко етапа в продължение на 30 години и въпреки многото творци взели участие в изграждането му е постигната цялостност в архитектурно и художествено отношение. Свързан е с външния свят чрез две порти – Дупнишката и Самоковската , украсени със стенописи по фасадите, стените и сводовете, и открояващи се на фона на студените каменни стени от външната страна, извисяващи се на 4 и по-вече етажа. Сградите са декоративно изписани и са отворени към вътрешния двор с чардаци като в тях са вместени помещения с различен характер. Едно от най-впечатляващите е магерницата (манастирската кухня) – масивно изградена кула, преминаваща през четирите етажа и излиза с купол над покрива. Гостните стаи са обзаведени със средства на замогнали се български селища и са украсени с живопис, дърворезби и тъкани характерни за дадения край (Копривщенска, Кюстендилска и др. гостни стаи).През 1837г. в двора е издигната богато украсената църква “Света Богородица”. По стените и са изрисувани 1200 сцени и образи, олтарния иконостас е с ажурна дърворезба и е изцяло позлатен. В нея се пазят мощите на Свети Иван Рилски.

В Рилския манастир се съхраняват разнообразни и високохудожествени творби на българското изкуство. Колекцията от икони обхваща произведения от XIV до XIX в. и показва развитието на изкуството през годините – най-старата икона е “Свети Иван Рилски” от XIV в. Ценни са дверите на старата църква от времето на Хрелю. Манастира има важна роля в културния живот и притежава богата библиотека съхраняваща творби с различен характер.

Рилският манастир е втори по големина на Балканите. В изграждането му участват едни от най-добрите за времето български майстори.

През 1983г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Флоренция, Италия, Рилски манастир е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/216 .

              Ивановски скални църкви са разположени 21 км югозападно от Русе, до село Иваново, на височина до 36 м над водата в отвесните скални брегове на река Русенски Лом. Създадени през XII век, те образуват манастирски комплекс от близо 20 средновековни църкви, параклиси и килии, в които археолозите откриват повече от 300 помещения. В периода между XI и XIV в. тях са живеели монаси, често граматици и книжовници. Те се уединявали и самовглъбявали, с цел възвисяване на духовността. Прехранвали са се с горски плодове и корени. Макар и малки (с площ от по 20-30 кв.м.), църквите са били средище на богат културен и духовен живот през Втората българска държава. На поклонение тук идвали редица вярващи, а българските царе и боляри са поръчвали издълбаването на нови църкви в скалите, които след това художници са изографисвали. Тук се оттегля българския патриарх Йоаким от тогавашната столицата Търновград. Предполага се, че и цар Георги Тертер е завършил тук дните си.

Под влиянието на околната среда повечето от скалните църкви са разрушиени Имената на останалите до наши дни са забравени и местното население ги нарича по своему, например: Затрупаната”, друга - просто “Църквата”, “Господев дол”, или местността “Писмата”.

Стенописите по стените на църквите са от различни периоди. В Затрупаната църква има портрет на цар Иван Асен II като ктитор, а ктитор на “Църквата” е цар Иван Александър. В последната са съхранени уникални стенописи в стила на Търновската и Цариградската живопис от XIV в., характеризираща се с изключителна изразителност, движение на образите и драматизъм в изобразяването на Христос.

Най- значителна от скалните църкви е "Св. Богородица". Предполага се, че цар Иван Александър (1331-1371 г.) е неин дарител и основател. Тя е издълбана в скалата на 38 метра височина, а сред сцените и са: “Животът на Йоан Кръстител”, “Обесването на Юда”, “Страстта Христова”, както и образи на светци.

Ивановските скални църкви са включени в Списъка на световното културно и природно наследство през 1979г. Така те са признати от ЮНЕСКО като ценен исторически паметник. През 2004- та година, по проект осъществен от Областна администрация Русе и финансиран от EC по програма PHARE, целият комплекс е обновен за туристи.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/45 .

                Казанлъшката гробница е рядко свидетелство за строителното майсторство на траките и за живописното изкуство през елинистическата епоха. Тя е най-старата и единствена със запазени живописи в Европа. Разположена в могила близо до град Казанлък, Казанлъшката гробница е открита случайно през 1944 година при изкоп на противобомбено скривалище. Оказало се, че вместо естествено възвишение, това бил изкуствен насип върху гробница.

Тя е построена в края на IV в. преди Христа и е била предназначена за знатен тракиец, приближен на одриския цар Севт. Изградена е от тухли, а външно целият корпус е покрит с ломени камъни. Уникалният характер на Тракийската гробница се дължи преди всичко на нейните стенописи от края на IV и началото на III век преди новата ера. Те покриват камерата и коридора на площ от 40 кв. м. Има три помещения – правоъгълно преддверие, тесен дълъг коридор и кръгло помещение – погребална камера с конусовиден украсен купол. Докато в тесния коридор са представени бойни сцени, върху стените на купола на погребалната камера са изрисувани два фриза. Долният представлява погребално угощение с шествие. В последната сцена централно място заемат владетелят и неговата съпруга: мъжът е седнал на трон и е с погребален венец от лаврови листа, а срещу него седи красивата му жена. От двете страни към съпрузите приближават прислужници с плодове, благоухания, накити, наметало, и музиканти. На края на шествието воини и слуги водят колесница с четири коня и личния кон на покойния си господар. Вторият по-малък фриз заема най- горната част на купола. Представени са три надбягващи се колесници, като цялата композиция се характеризира с голяма динамичност. Фреските разкриват удивителен реализъм и високо художествено майсторство.

Гробницата е била ограбена още в древността – разбити били вратата и преддверието. Всички скъпи предмети, които по обичая са поставяни при покойника са откраднати – златни и сребърни съдове, накити и украси за коне и колесници. На пода на коридора са открити само крив тракийски нож и железен връх на копие. При пресяването на пръстта са открити, обаче, сто и четиридесет миниатюрни полусферични копченца и позлатени глинени цветчета – вероятно от украсата на скъпа женска дреха.

През 1979г. Казанлъшка гробница е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. След откриването и, тя е вградена в специална защитна постройка, снабдена със специална климатична инсталация за съхраняване на стенописите. В съседство е построено точно копие на гробницата, което дава възможност на туристите да се запознаят с този световен паметник на културата.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/44 .

Намира се в североизточна България, близо до с. Мадара, на 20 км от гр. Шумен. В непосредствена близост е и до Първата българска столица Плиска (10 км). Богатството на откритите археологически паметници датирани от IV хил. преди Христа до XV век, дават основание на изследователите да нарекат Мадара "Българската Троя".

Мадарският конник е изсечен върху отвесна скала на 23 м височина, през VIII в. сл. Хр., а размерите му са 2.6 м на 3.1 м. Паметникът изобразява конник в естествена големина, лъв, куче и надписи на гръцки език около фигурата на конника. Конникът е с връхна дреха до коленете. С лявата ръка държи поводите на коня, докато с дясната ръка е хвърлил копие върху поваления под предните крака на коня лъв. Зад гърба на конника личи високо облегало на седло. Десният крак на конника е пъхнат в стреме, на гърба си носи калъф за лък. Върху забитото в лъва копие има знаменце, а зад коня - тичащо куче. Предполага се, че картината изобразява хан Тервел като победител. Тя напомня триумфалните сцени в релефната пластика на иранския изток и античните художествени традиции. Така детайлите подкрепят тезата за прабългарския произход на релефа.

Прабългарските надписи са на гръцки език и съобщават за събития между България и Византия през 8-9 в. при хановете Тервел, Кормисош и Омуртаг. Един от надписите представя събития от 705 година. Византийският император Юстиниан е насилствено свален от престола и заточен. Той успява да избяга и да потърси помощ от българите. Хан Тервел му помага с войската си да заеме отново византийския престол. В замяна българския хан е отрупан с почести, дарове и признание да носи титлата кесар – цар. Освен това България получава земи на юг от Стара планина и Византия се задължава да и плаща данък всяка година.

Мадарския конник е само част от националния историко-археологически резерват “Мадара”. Свързан е със създадения от хан Омуртаг на терасата под скалите голям култов комплекс, включващ: езическо светилище, капища (езически храмове), дворцови и жилищни сгради и други постройки. В подножието на скалите има голяма пещера наречена “Пещерата на нимфите”, където в древността траките почитали своите божества. В резервата са открити праисторическите култови фигурки и оброчни плочки, посветени на: Трите нимфи, на Зевс, Херакъл, Дионис, Кибела, на тракийския конник-герой Херос и др.

Целият археологически резерват “Мадара” е осеян с редица забележителни доказателства за човешко присъствие по тези земи още от 4 000 г. пр. Хр. Високите и непристъпни скали заграждат от двете страни неголямо и лесно охраняемо плато, а многобройните пещери, скални образувания и пищна растителност, привличали човека още от древността, продължават да будят интерес и днес.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/43 .

              Боянската църква се намира в кв. Бояна, София. През XI в. тук е имало укрепление, което е играло важна роля във войните с Византия. Боянската църква е най-забележителният паметник на българската средновековна живопис. Същевременно тя е един от най-добре запазените и интересни наши архитектурни паметници от епохата на феодализма. Оскъдните археологични данни не дават възможност за възстановяване на схемата на крепостта. Останките показват, че Боянската църква е била разположена в рамките на укрепено селище, което е осъществявало връзката между Средец, Перник и други укрепления наоколо и е охранявало пътя между склоновете на Витоша и Люлин, който е южният подход към Софийското поле. Тази църква е единственото оцеляла до наши дни част от Боянската крепост. Комплексът се състои от три последователно изградени части, като най-старата църква - източната, е строена през Х и ХI в. Пристроената към нея през ХІІІ в. двуетажна църква в архитектурно отношение е великолепно свързана с първата. Третата част е изградена през ХІV в. от камък и стои твърде чуждо към другите две.

Издигането на първата кръстовидна част се свързва със съществуващата по това време Боянска крепост. Храмът е изграден от тухли и представлява малка почти кубична кръстокуполна сграда. През XIII в. старият храм бива разширен с построяването на двуетажната втора част на църквата откъм западната страна. Тя е с купол, от типа църкви-гробници. В долния етаж има две ниши, където е трябвало да бъдат погребани ктиторите (дарителите) Севастократор Калоян и жена му Десислава, управлявали Софийска област през този период. Достъпа до втория етаж се е осъществявал посредством врата на южната фасада, а под нея е имало няколко стъпала, които не са достигали до терена. За допълнителна връзка е служела, вероятно, подвижна стълба, а премахването и е превръщало семейния параклис в отбранително съоръжение. Втората част е изградена от камък и тухли, а по фасадата има керамична украса. Третата част на църквата е построена през възраждането със средства на местните хора и служи като преддверие. Тя няма архитектурна и художествена стойност.

Значението на Боянската църква като паметник на културата се дължи преди всичко на изключителните стенописи. Със своя жизнен, хуманистичен реализъм те са ренесансово явление, и то в кулминационната му за цялото европейско изкуство фаза. Заемат едно от първите места в средновековната живопис на Европа през ХІІІ в. От стенописите на първата църква е запазено малко, при изграждането на втората, двете свързани постройки са били изцяло изписани. Името на художника не е известно – наричан е просто Боянския майстор. Образите са реалистични и жизнени. Във втората църква са изписани образите на Христос, на традиционните библейски и евангелски сцени, фигури на светци. Има портрети на севастократорската и царската двойки и те са представени в цял ръст. Портретите на Калоян и жена му Десислава са най-старите рисувани от натура портрети в българската живопис. Те са облечени в тържествени облекла, лицето на Калоян е изтънчено и благородно, а Десислава се смята за най красивия женски образ от епохата. Калоян поднася модел на църквата към изписания до него Свети Никола, комуто тя е посветена. Параклисът на втория етаж е посветен на Свети Панталеймон. Цар Константин и царица Ирина са с корони и златовезани дрехи. Царят държи в ръцете си златен скиптър.

Боянските стенописи от 1259 г. Са с високи художествени качества и неоспорим принос в европейската художествена култура. Те имат не само художествена, но и историческа и документална стойност.

През 1979г., на сесията на Комитета за световно културно и природно наследство, състояла се в гр. Луксор, Египет, Боянска църква е включена в Списъка на световното културно и природно наследство.

Информация за обекта можете да намерите на официалната страница на ЮНЕСКО http://whc.unesco.org/en/list/42 или на http://www.boyanachurch.org/.