След Освобождението на България от османско владичество през 1878 година започва изграждането на институциите на модерната българска държава. Интелигенцията се консолидира като високо професионализиран социален слой. Културното развитие през този период има приемственост с българското Възраждане, когато се поставят основите на светската българска култура. Същевременно това е качествено нов етап в българската история, представен от грандиозното (за такава малка и късно откъснала се от Османската империя страна) строителство на държавни, политически и културни институции. Изграждането на институциите на държавата започва още по време на Руско-турската война през 1877-78 година със създаването към действащата руска армия на т.н. Канцелария за граждански дела, която след подписването на Санстефанския мирен договор е заменена от специален руски императорски комисариат със седем отдела, един от които отговаря за народното просвещение и духовните дела. Той съществува до края на юни 1879, когато е учредено Министерството на народното просвещение.

Правовата основа на изграждане на новата държава става Търновската конституция от 1879 година, която действа до 1934 г. Тя следва най-добрите образци на либералното законодателство - в случая на Белгийската конституция. Конституцията служи като основа на държавното участие, управление и финансиране на културата. Едновременно с това се запазва и народностната, общинската и благотворителната инициатива.

Гръбнак на културната политика на българската държава става Министерството на Народното Просвещение (МНП). То подготвя и осъществява политика, която обхваща практически всички сфери на културното развитие. През 1891 г.  се приема първият Закон за народно просвещение, поставил под надзора на МНП не само цялото образователно дело в страната, но и развитието на културните институти.
            През 1890 г. се изработва Закон за научни и книжовни предприятия, който дава правова основа за субсидиране издирването на старини и археологически паметници и на архивни документи, както и за документиране на фолклорното наследство. С държавно финансиране започва издаването на богатия на материал “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Сумите, отпускани от МНП по този закон се увеличават два пъти между 1889 и 1894 година. През 1889 започва и отпускането на субсидии за Драматическата трупа в столицата. През 1891 от Народната библиотека в София се отделя Народният музей и се създава археографска комисия при МНП. Това са основните културни институции, които дават облика на българската култура през периода до края на века.

През първото десетилетие на ХХ век България продължава изключително високия темп на икономическо и културно развитие. В навечерието на Балканските войни през 1912-1913 година грамотността сред българското население е най-висока сред балканските страни. През 1903 се приема Закон за Университета, гарантиращ академичната му автономия. Българското книжовно дружество става през 1911 г. Българска Академия на Науките (БАН). Народният музей е открит тържествено през 1905 г. Драматичната трупа през 1904 г. прераства в Народен театър. Новосъздадени са държавните Рисувално (1896) и Музикално (1906) училища и Оперната дружба (1908) - бъдещата Народна опера. Министерството на народното просвещение осигурява средства и за поддържане на читалищата, които дотогава са предимно на общинска издръжка. Етнографската и художествената сбирка към Народния музей също започват да получават твърда субсидия. Правителството в лицето на проф. Шишманов като просветен министър не подминава и насърчаването на българската култура в чужбина. От 1906 г. се отпускат по 5000 лева годишно за поддържане на български семинар на проф. Густав Вайганд в Лайпцигския университет - той се превръща в един общобалкански институт, където се изучават сравнително балканските езици.

Важен елемент от европеизирането на културната политика през този период е оказваната държавна подкрепа за обучение на българи в развитите европейски научни и културни центрове. Българските правителства законодателно регулират статута на държавните стипендианти. В периода до войните МНП е легализирало 1586 дипломи, получени във Франция, Швейцария, Австрия, Германия, Русия. Внушителен е броят на българите, защитили докторати - 585 мъже и 46 жени. По пътя на следването в чужбина, специализациите и защитените докторски дисертации, българската интелигенция се включва в общия план на европейските културни взаимоотношения, изгражда своето самочувствие в пряк диалог с центровете на европейската култура. Красноречив е фактът, че почти всички чужди възпитаници се завръщат в Родината. Те се нареждат начело на политическия, културния и международния живот на страната. Най-изявените от тях заемат ръководни длъжности, изготвят законодателните актове за функционирането на изграждащата се система на културата, науката и образованието на модерни, съвременни основи, използвайки опита си от чужбина.
       Всичко това представлява основната характеристика на изграждането на културните институции на българската държава. Те се запазват и доразвиват в следващия междувоенен период. По време на войните естественият път на културно развитие е изменен. През Първата световна война към Щаба на действащата армия е изградено Културно отделение по германски образец, което направлява разностранна културна дейност не само сред войската, но и организира изследователска и събирателска дейност. Същевременно е въведена цензура и е спонсорирана официалната линия на патриотично възпитание и апологетичните батални жанрове.
       По време на следвоенния период управлението на БЗНС внася драстични промени в дотогавашната културна политика - предприетите мерки целят задоволяване на исканията на широки селски маси и разширен достъп до висшето образование. Това обаче се прави в разрез с традициите на свобода и автономност на културните институции и с диктаторски методи, и затова предизвиква съпротивата на голяма част от утвърдената интелигенция. Положителни промени са превръщането на Държавното рисувално училище в Художествена Академия, на Музикалното училище - в Консерватория, присъединяването на Богословския и Медицинския факултет към Университета.
       В следващия период българските правителства не изменят съществено основната линия на развитие на българската култура. Тя се изразява в укрепване и разширяване на изградените културни институции; увеличаване на бюджета на МНП, на Народния музей и Народната библиотека; в разрастване и активизиране дейността на БАН; в превръщане на Университета във водещ културен институт. Същевременно се засилва тенденцията към централизиране на властта, което се отразява и върху дейността на културните институции. Това ярко проличава след преврата на 19 май 1934 г., когато фактически всички културни дейности са под прекия надзор на Дирекцията по културата. Така е и по време на Втората световна война. През 1941 г. се създава Дирекция на националната пропаганда към Министерския съвет, подчинена лично на министър-председателя, но в действителност за нейната дейност отговарят последователно Министърът на вътрешните работи Н. Габровски и след това Министърът на народната просвета К. Партов. В нейната структура има специален отдел за радиопропаганда, изкуство и други културни прояви, трансформиран през 1942 г. в отдел за кино, театър и изкуство. Всички институции, имащи отношение към дейността на Дирекцията, включително отделението за висше образование и народна култура към МНП, са задължени да оказват съдействие на Дирекцията и да изпълняват нарежданията и. Съществуването й е прекратено на 9 септември 1944 г.

През периода 1878 - 1944 година българската държава изгражда модерна и непрекъснато развиваща се институционална система на културата. Тя утвърждава държавното начало и умело финансира и стимулира издателската дейност, изследванията на българското минало, литературата, изящните изкуства, музиката и театъра. Същевременно тази система запазва в голяма степен самостоятелността на културните институти. Израз на тази тенденция е запазването и стимулирането на общественото начало при управлението на училища, читалища, художествена самодейност. Така се поддържа наследеното от Възраждането демократично начало в местното самоуправление.
            Прекъсването на тази възходяща линия в изграждането на новата, европейски съизмерима система от културни институции през 1944 година, е трагична страница в историята на държавата. Тоталитарните културни институции са създадени веднага след установяването на комунистическия режим у нас. Те трансформират всички компоненти на традиционната българска културна институция и обхващат в своята мрежа културния живот на страната. Обществената система проповядва и практикува политически и културен протекционизъм от позициите на комунистическата идеология. 1948 е годината на одържавяване на всички културни институции на пресичане на всяка частна инициатива в областта на разпространението на културни ценности. В началото на 1948 г. се приема Закон за кинефикацията и киноиндустрията, който отстранява частния предприемач от филмовото производство; вносът и разпространението на филми стават държавен монопол. Това укрепва контрола при подбора и вноса на чужди филми. С постановление на МС от 6 октомври 1944 е разпоредено държавните власти да изземат изданията с прогерманска и антисъветска тематика. Веднага след 9 септември се създават нови държавни издателства: през есента на 1944 - Партиздат, през пролетта на 1945 - Държавно издателство на МНП, Кооперация за книгоиздаване “Отечествен фронт”, Детиздат, Профиздат. През 1947 започва национализацията на частните печатници, която приключва с обнародването на Закона за книгопечатането - март 1949. През май 1948 е преустановена дейността на частните издателства. Създава се Главна Дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения към МС - юли 1950.

Създаването в началото на 1948 на Комитет за наука, изкуство и култура, който заменя съществувалата до тогава Камара на народната култура, завършва изграждането на централизирана система на управление на културата, която налага тотален контрол върху всички области на културния живот и превръща културата в средство за постигане на извънкултурни цели - политико-идеологически, социални, пропагандни. Камарата на народната култура е закрита не поради опозиционна насоченост на членовете си - тя също е била съставена от комунисти. Камарата е разпусната, защото, както пише В. Червенков “Партията и Правителството не можеха да поверят развитието на изобразителните изкуства и на всички изкуства в ръцете на една, която и да било, група от деятели, организирани корпоративно, откъснати фактически от партийното ръководство. И областта на културния фронт трябва да се ръководи от Партията.”
            Пирамидално централизираният модел на управление прави всяка сфера на културата институционализирана и администрирана от властта на партията-държава. Творческите съюзи се превръщат в проводник на държавния монопол в културата - те съсредоточават в себе си контрола върху процеса на създаване и разпространение на художествени ценности и правят почти невъзможна индивидуалната изява. Творецът става абсолютно зависим от партията - държава и по същество се превръща в държавен чиновник.
            В началото на 50-те години системата на държавни културни институции е напълно изградена и функционирането й е отработено. Всеки неин елемент е йерархично субординиран и подвластен на двоен - държавен и партиен - контрол. Провежданата културна политика е идеологически ортодоксална, всяко разномислие се санкционира (драстичен пример са партийните инвективи срещу художника комунист Александър Жендов).

Едва ехото на Хрушчовите реформи предизвиква след 1956 г. омекотяване на идеологическия климат, афиширано от управляващата БКП като “априлска политика” и бързо приключило след чешките събития от август 1968. Последвалият период на стагнация е възхваляван като разцвет на социалистическото изкуство.
            В началото на 70-те години се появява идеологемата за “обществено-държавното начало в управлението на културата”, която предполага изборност на всички ръководни органи и рязко разширяване на кръга от хора, които участват в обсъждането на управленските решения. Бюрото и Председателството на Комитета за култура са изборни органи, но встъпването в длъжност на техните ръководители и на членовете на техния състав се санкционира съответно от Народното събрание и Държавния съвет, а масовостта при обсъждане на проблемите на културата бързо се превръща в ритуал, създаващ демократична видимост при утвърждаване на вече взети решения. Затова широката реклама на “обществено-държавното начало” като демократично завоевание на българската културна политика се оказва в голяма степен пропаганда и демагогия: въпреки афишираната изборност на управленските звена в културата, същинските решения се вземат от партийните босове. 
        След 1989 година започна активен процес на европеизация на българската културна политика. На основата на утвърдилия се политически плурализъм и чрез формите на покълващото гражданско общество се появиха нови субекти на културни политики - частните културни институти, алтернативните и професионални сдружения, фондациите, религиозните общности и т.н. Появиха се алтернативни форми на финансирането на културата - множество проекти се субсидират от местни и международни фондации, от частни източници, от общински бюджети, от международни културни общности. Правят се последователни и настойчиви опити от страна на МК за децентрализация на държавната културна политика.

            Институционалните промени в системата на управление на културата могат да бъдат резюмирани по следния начин:

            От Освобождението на България до 1947 г. въпросите на културата са били във ведомствената подчиненост на Министерството на просвещението. От 1948 до 1954 година съществува Комитет за наука, изкуство и култура. За пръв път през 1954 г. се създава Министерство на културата, което съществува до 1957 г., когато в едно министерство отново са обединени просветата и културата. През 1963 г. е създаден Комитет за култура и изкуство с ранг на министерство, който през 1966 г. е преименуван в Комитет за изкуство и култура, а през 1977 - в Комитет за култура. На 16.02.1990 е създадено Министерство на културата, което в периода януари - юни 1993 г. отново е обединено в Министерство на образованието, науката и културата. С Постановление на МС от 19.07.1993 г. Министерството на културата е обособено като самостоятелна институция.
            През годините на прехода структурата на Министерството се променя многократно. Министерството се ръководи от министър с помощта на заместник-министри и главен секретар; помощен консултативен орган на Министъра е Колегиумът на министерството. През февруари 2005 г. МК бе преструктурирано в Министерство на културата и туризма.

С решение на Народното събрание от 16 август 2005 г. министерството отново е преструктурирано в Министерство на културата.